И тъй я обичаше.

Гримасата й от ранното събуждане сутрин, наместо усмивка. Начинът, по който по детски се страхуваше от света. Неуморното й препускане през пожълтелите страници на овехтелите антикварни книги.  Раздразнението, което се будеше у нея, когато някой й слагаше повече от лъжичка и щипка захар в кафето. Обичаше - и ведрият й ум, и силата на духа й, и красотата на идеите й и цялата й хаотична вселена. Обичаше и много повече. Но най-много обичаше недостатъците й. Онези, от които тя се страхуваше, за които рядко говореше, които обличаше в помпозни дрехи, за да бледнеят пред тях и да всяват по-малко смут, онези, които той не разбираше. 

Защото истинският недостатък, от който можеш да се страхуваш, е недостатъкът от време. Недостатъкът от обичане, недостатъкът от звуците на звънливия й смях, недостатъкът от нея. Вчера човъркаше у него разочарованието, че не е успял да й даде още повече. Днес беше за пълното с надежда ново утро. Да, тя никога не стигаше. Защото "утре" разкриваше началото на света, на всичко останало, което му оставяше да направи за нея...