Най-добрата ми приятелка стоеше срещу мен и погледът й беше изпитателно положен върху моя. Зелените й очи ме наблюдаваха, сякаш чакаха да продължа мисълта си и само те единствени бяха огледало да емоциите й. Устните й не отвърнаха нищо в отговор, скулите по лицето й стояха опънати и не позволяваха на мимиките да нарушат хладнокръвието, тялото й стоеше отпуснато и нито едно движение не мина през него. Тя стоеше срещу мен – безгласна, пасивна, почти бездиханна, но очите й я издаваха. Зелените пигменти играеха с медните си нюанси, един след друг, и още малко ми трябваше да се убедя, че палят огън. Очите й – провокиращи, изпитателни, очакващи да започна  дисонантно да тлея въпроси насреща й.

-          Добре, защо се държиш така, като че ли нищо не казах? – попитах без да опитвам да сдържам раздразнението си. Една статуя в разговора беше предостатъчна, много благодаря за втора. – Казах, че от утре се изправям и заставам да краката си здраво, поемам живота в ръцете си, нали това винаги си ме съветвала да правя. Ето, взех решение, не можеш ли поне да се преструваш, че се радваш за мен?

-          Разбира се, че се радвам. – каза тя, почти веднага, след като довърших мисълта си, но толкова тихо, че едва я чух. – Радвам се да чуя вразумяването ти, поне малко от него. Но какво искаш да ти кажа? Защото все още не е „утре” и до „утре” има още двадесет и четири часа, всяка минута от които ще се опита да те разубеди, приласкаващо и омагьосващо, и повярвай ми, накрая ще успее. Винаги успява.

-          Не, не разбираш. – заинатих се насреща й аз. – Казах ти, този път това е финалното ми решение. Няма какво да ме спре. Нито ти с твоите съмнения, нито оставащите часове на деня. Нищо.

-          Нека си говорим отново, когато въпросното утре пристигне. В трезвото ми съзнание е много далечно, докато твоето е потопено в оптимизъм, който ми се струва, че много скоро ще изплува. Знаеш, че те познавам най-добре от всички.

-          Продължавай да говориш така. Уверявам те, че насладата ми утре ще е още по-огромна, когато те опровергая.

-          Виждаш ли? – изсмя се тя на среща ми. – Това ти е грешката, искаш да опровергаеш мнението ми за теб, винаги мнението на света за теб е водещият мотив, а не твоето собствено. Затова си невъзможна и е неспособно да направиш това, което уж убедено казваш. И не си взела никакво решение. „Да вземеш решение” означава да покажеш, че го правиш. Докато не видя резултати от решението ти, няма да окуражавам и дума, която излиза от устата ти, нито пък одобрително ще те потупвам по рамото.

-          Ето, погледни. – разперих ръце, за да й позволя да огледа стаята наоколо. – Багажът ми е стегнат и още утре заминавам при сестра ми в Англия. Обещах й. Документите ми за напускане на тази отвратителна работа са подписани. Смятам да кажа всичко, което ми се е насъбрало на шефката ми. Завърших преди два месеца и е време да търся реализация в чужбина. Започвайки от утре и пристигането ми в Лондон. Оставям всичко тук – развалените връзки с хората, бившите приятели, споровете с родителите. Махам се и започвам на ново. Време е за почивка, да изследвам света и непознатостите му, да се видя в неудобна нова роля, да се отдам на приключения. И мисълта, че утре ще ми подари всичко това, озарява деня ми днес.

-          Май превърна „утре” в нарицателно за мечтание. – поклати глава тя. – Очевидно виждам ентусиазма ти, и ако бях непозната, вероятно вече щях да слушам плановете за бъдещето ти, защото почти ме караш да ти повярвам. Но аз не съм непозната, а ти не си човекът, който твърдиш, че ще бъдеш утре. Всичко онова, което срещаш тук като несправедливост, ще вземеш със себе си и там. Ти бягаш от себе си, от възприемането ти за света, а не просто от едно място. И всъщност няма лошо в това. Лошото идва, когато същите несполуки те дебнат и в Англия, и в Африка, ако искаш и на край света. Навсякъде има некоректни работодатели, малоумни приятели, които избираме за гаджета, проблеми в семейството, проблеми между братя и сестри. Утре се превръща само в мимолетен миг на надежда, краткост, секунда спокойствие, което утре ще ти даде, затова и го окриляваш по такъв начин. Но утре единствено ще продължи живота ти, няма да го започне.

            Сега аз застанах сковано насреща й, а умът ми лека полека избистряше думите й, опитвайки се да ги осмисли и от тази гледна точка. Колебанието, за което тя говореше, започна да се просмуква в мислите ми, и изобщо не го интересуваше, че аз не съм го канила. От себе си ли бягах наистина? И ако бягах тук в познатата среда, какво би станало, ако попадна в съвсем чужда. Щях ли да се изгубя или щях да се намеря? И струваше ли си да поемам този риск?

         Знаех, че тя разбира защо мълча. И вътрешно толкова силно исках пак да й се противопоставя, да й покажа, че изобщо не е била права, но уви, не намерих увереността, която допреди секунди беше прегърнала тялото ми. Уморено седнах на леглото и зачаках думите й.

-   Виждам, че имаш още решения за вземане. – отвърна ми тя и в гласа й четях загриженост. – И предвид разговора ни, се надявам да ги вземеш разумни. Да намериш, каквото и да търсиш. 

          

           

           Сега тя отново стана мен. Изгонила ме, както изгони и надеждите за утре. Ден след ден упорито го правеше, всеки път се стигаше до тук.

          Другата ми половина, уплашената, отлагащата, нерешителната. Онази, която най-много ме нараняваше. А беше мен самата. 

            Изправи се срещу огледалото на стаята си и ме срещна за части от секундата. Погледна ме, този път трезвомислеща. И както винаги – в отражението на огледалото.

         Някой ден щях да я пусна да излезе от рамката, да я оставя да облече мечтите си в действия, да я оставя да говори и да й позволя да завладее света. Думите болят, понякога когато са изречени, но още повече болят, когато всекидневно умират върху устните.

            Някой ден, обещавам й пак.