Новогодишна нощ: част четвърта

13:18



Елисавета се беше облегнала на капака на автомобила и тъкмо палеше цигарата си, когато към нея се присъедини Любов. Тя се беше загърнала в дебелото си палто и се беше свила уютно в меката материя.

            - Цигара? – попита Елисавета, подавайки кутийката си към нея.

            - Не, благодаря. – отвърна й Любов. – Не пуша.

            - Не пушиш, не ядеш вредни храни, спортуваш. – обобщи Елисавета. – Някакви пороци имаш ли?

            - Как реши, че спортувам? – сключи вежди въпросително Любов.

      - Каза, че отиваш на участие. И предвид, че виждам стабилността на краката ти, предполагам, че имаш танцувално представление, а не монокомедия. – обясни Елисавета, издишайки дима от цигарата нагоре към висините.

              - Балерина съм. – поправи я Любов. – Танцувам балет от пет годишна.

         - О, това обяснява изяществото ти. – усмихна й се в отговор Елисавета и докато я гледаше забеляза как бузите на събеседничката й се обагриха в червено. – Защо обаче ми се струва, че сама не си даваш достатъчно доверие?

            - Не знам. – поклати глава Любов, взирайки се напред към светлините на болницата. – Вероятно, защото имаш добре развит инстинкт.

           - Не прави клишираните грешки, Любов. Да оставяш хората да те определят. – Елисавета я погледна и искрено се надяваше момичето до нея да я разбира. – Не знам кой знае колко, но това съм разбрала по трудния път: че хората са съдници и не ти трябва да ги впечатляваш. Дори да ги впечатлиш, много скоро пак ще трябва да се бориш за вниманието им. Модата е такава – мненията не остават никога вечни, защото всички са препълнени с прекалено много „ами ако”-та. Предпочиташ ли да живееш в „какво можеше да стане” вместо в „имах ето тази история”. В крайна сметка, всички сме просто истории накрая.

            - Толкова ли прозирам, че с лекота успяваш да ми видиш слабостите?

           - Изобщо. – подсмихна се Елисавета и изстреля цигарата си, обрисувайки светлинна дъга наоколо за секунда. – Несигурността, задушевността, желанието да избягаш, да се скриеш, перфекционизма – в очите ти виждам собствените си слабости. Себе си познавам, теб не, но не пречи да искам да те защитя, нали?

            - Предполагам. – тихо допълни Любов и с наведен поглед в земята попита: - Как се справи ти? С упрекването, недоволството и неувереността?

            - Да съм се справила? – Елисавета поклати главата си и кръстоса краката си. Сега забеляза, че все още беше боса. – Бих ти дала цялата рецепта за щастие, стига само да си я бях предписала. Едно нещо мога да ти разкрия, стига да искаш съвет?

            - Стреляй. – кимна  Любов и изпитателно се взря в очите на Елисавета.

            - Зареди се с ендорфини. – усмихна й се толкова широко светлокосата й събеседничка, че й заприлича на невръстно, непослушно дете, доволно от извършена пакост. – Яж много, много шоколад.

            - Момичетата от балета не ядат шоколад и винаги гледат да са с перфектни мерки. – поклати глава Любов. - Малко е потискащо, когато ти се прияде шоколад, чак се чувстваш виновен, че искаш да ти е сладко.

            - И какъв е изводът? – попита я Елисавета. – Че оставяш отново другите да определят как да се чувстваш. Събери малко увереност и настъпи бурно сцената. Звездата ти е готова да изгрее, стига да й позволиш да заблести. Брой моментите си, не калориите.

            - Шоколад казваш.
            - Шоколад.

Елисавета й се усмихна широко и позволи на Любов да пъхне ръката си под лакътя й и да постави главата си на рамото й. Замисли се колко ярки бяха звездите и как пътеките, които я отведоха до тук тази вечер избледняваха. И не знаеше защо й се случиха, но знаеше, че точно в този момент, няма нищо против.

Иво и Стефан се върнаха след още няколко минути и четиримата познати се отправиха отново на път.

            Светлините, двигателят, климатикът.
            Часовникът сочеше единадесет часа без пет минути.

            - След колко време ще бъдем в Перник? – попита Стефан, когато се намести на задната седалка на колата до Любов. Подскочи върху седалката и допълни: – Ей, тук много яко било бе!
           - До десетина минути. – отговори му Иво. – Знаеш ли в коя част на Перник точно трябва да бъдеш?
           - Абе, май да. – ухили се насреща му Стефан. – Ляво, дясно, все ще го намерим. Пък ако не го намерим, където и да попаднем, перничани навсякъде си го правят яко.

            - Впрочем, откъде имаш познати в Перник? – попита Иво.
        - Мба, имам. – изцъка през зъби Зелето. – Единият ми съученик е от Перник. Ако го видите, няма да го харесате много, защото е малко инфантилен. Един такъв разпасан, много дрънка глупости и не може много да му се има доверие.

            - Да не би току-що да описа себе си, Зеле? – попита Любов, а той и се ухили насреща, прегръщайки я през раменете.

            - А,не! – поклати глава той. – Аз може да съм всякакъв, ама на мен доверие може да се има. Ся, може да искате да ме попитате, кой дявол ми нарежда да ходя при непознати, че чак да ме кара да гепам автомобила на дъртия, ама замислете се малко. Любов е. Тя ме кара.

       - Не те карам нищо, Зеле. – отвърна Любов, която вече се чувстваше неловко в прегръдката му, и се притесняваше, че къдравата му коса, която гъделичкаше бузата й, може да й причини някакъв обрив.

            - Не, бе, Любовче. – разклати я здравата той. – Това е метафора. Има едно друго маце, което гоня. Позната на моя перничанин. Правичката да ви кажа, копчета, същинска 60-килограмова фурия. С една такава дупарка...

Стефан освободи Любов от захвата си, обрисувайки нагледно във въздуха апетитни женски форми. Иво се засмя, а Елисавета поклати глава с половин усмивка.

            - Не ревнувай, Любовче. – подбутна съседката си той и я щипна по бузата. – Ти си най-красивата мадама, която съм виждал за шестнадесетте си години, ама малко трябва да налееш форми. Момчетата обичат да имат какво да хващат. Ако ме разбираш...

            Той и смигна, а на Любов й се стори, че разбра.

Скулите й се обагриха в червена окраска. Може би щеше да познае комплимента, ако беше свикнала да ги чува често.

            - Абе, искате ли да ви кажа нещо супер интересно. – попита Стефан и изведе тялото си напред в пространството между Елисавета и Иво. – Нали се сещате, че аз още ходя на даскало?

            - Не. – отвърна Елисавета, малко притеснена от навлизането в личното й пространство. – Надяваме се обаче, че ходиш.

            - Хехехе, и симпатична, и забавна. – смигна й Стефан. – Да ти кажа даже нямам нито едно отсъствие, всеки ден съм там, много слушам учителките. Уважавам ги пък те мен не. Мислят ме за разхайтен, ама т’ва е друга тема. Слушайте нещо интересно де, става ли?

Любов се приближи напред към останалите трима, а Иво намали звука на радиото, очаквайки историята на Стефан. Елисавета впери поглед в пръстите му – кога си беше свалил ръкавиците? Пръстенът на дясната му ръка му придаваше дързост.

Чудно беше, че е готова да употреби думата дързък за двадесет и две годишен.

            - По литература учим за една повест на един български автор. – каза доволно Стефан, сякаш беше подготвен върху материал за изпитване и беше убеден, че отличния му е в кърпа вързан. – Главните герои се казват Елисавета и Иво. Има и още един главен герой, ама той е почти невидим, защото едва-едва присъства в историята. Двамата се влюбват, ама им е невъзможно, заради невидимия герой. Забравих му името, ама сещате ли се?

            Иво и Елисавета се спогледаха.
            За друга история си мислеха и двамата.

                - О, „Крадецът на праскови”? – плясна с ръце Любов. – Обожавам тази повест!
            - А, баш тя! – потупа я по гърба Стефан. – Много е любопитно, защото направо вас двамата ще с представям сега, когато правим анализи. Елисавета е една такава стройна, с морални ценности, някаква степен на комплексираност. Не, че си комплексирана, Елчо-Белчо, ама малко си вдървена, не можеш да се отпуснеш. Ивака е пушка от друга страна. Ама и той малко несигурен.

Иво прочисти гърлото си, а в гърлото на Елисавета се надигна буца, смесица от горчилка и объркване, подтисна я и я накара да си наведе главата надолу. Ръцете й се срещнаха и нервно заиграха едни с други.

Иво барабанеше по волана.

            - Та, двамата много искат да се имат, ама всичко е обречено. – допълни Стефан. – Целите са изградени от някакви прегради, слушат хората, обвиняват войната, живеят в предразсъдъци. Малко е тъжно, защото много се обичат. Колко не знам, ама със сигурност искат да се обичат. Тя не може да го приеме, защото той не се вписва в критериите й. Той не може да се пребори за нея, защото му лиспва смелост. И накрая – бам – умират. И що? Щото са прекалено глупави да осъзнаят, че единствените закони, които трябва човек да спазва са законите, които сърцето му изповядва. Разбирате ли?

            Може би разбираха. Разбираха защо очите им се търсят, сърцата им блъскат при допир, защо трудно й беше да го мрази, защо толкова лесно му беше да забрави.

            Как беше възможно, в едно такова малко пространство на автомобила, такива големи промени да се зараждат?!

- Ти си бил много начетен, Зеле. – обобщи Любов, когато малкият приключи с историята. – Трябва повече да се хвалиш със знания. И малко да пооправиш изказа си, че е пълен с паразити.

- Паразити? – погледна я той със сключени вежди. – Ааа, това е метафора, ясно. Знам нещо или две. Ходя всеки ден на даскало. Мечтата ми е да стана на осемнадесет и да се изнеса, че вкъщи не се трае. Но за да го направя, трябва да си взема димпломката.

- Имаш проблеми с вашите ли? – попита Елисавета и се обърна към него, за да види, че усмивката му беше скъсила широчината си наполовина.

- С бащата. – повдигна рамене. – Майка ми отдавна си би чукалата, не съм я чувал от години. От тогава положението с дъртия на по-зле отива – каквото изкара, все за алкохол го харчи. Трезвен можеш да го видиш само до четири следобед. Даже и тогава не можеш, щото е на работа. И не може да разбере, че кинтите са на изчерпване, пък има син за гледане. Така де, безплатен обяд няма никъде.

- Надявам се, проблемите вкъщи да не те направят проблемен. Изчакай си до пълнолетие, а дотогава бъди най-добрата версия на себе си. – Елисавета се усмихна на Стефан, а Иво се усмихна на нея.

            И невидимите им герои се усмихнаха. Широко.

- След един час ми остава само една година. Колко проблеми мога да направя за толкова кратко?
- Чакай, посрещаш не само Нова година, но и рождения си ден? – извика Любов в ужас. – Защо не каза по-рано, да ти купим подарък?

- Любовче, едва се запознахме. Пък и вече направихте достатъчно – нахранихте ме, запалихте таратайката, доведохте ме до тук. – Стефан се огледа наоколо и извика толкова силно, че почти стресна останалите трима. – Ето, я, брат! Спирай! Това е вилата!

Двуетажна вила с тънтяща музика наоколо, момичета с къси рокли в градината и гърмящи фойерверки наоколо. Можеше ли да се очаква друго?

- Е, благодаря ви, хора! – ухили се отново Стефан и понечи да отвори вратата на автомобила. Бръкна в джоба на ризата си и извади три бележки, скъсани от някаква тетрадка на големи квадратчета. – Това е визитната ми картичка. Да си имате телефонче, ако имате път към София пак.

Стефан раздаде подобието на визитна картичка и предизвика смях за последен път тази вечер от новите си познайници. Преди да тръгне подари на Любов целувка по бузата. Цялото й лице пламна.

Секунда преди да изведе тялото си извън колата, Елисавета го спря.

- Чакай, чакай, чакай. – тя прокара ръце през врата си и докато пръстите й оставяха следи по нежната й кожа. – Вземи това. Подарък за момичето ти, или подарък за теб, ти си реши.

Елисавета подаде в ръката му златист медальон с крещящ 8-милиметров диамант по него. Стефан го огледа стъписан и притвори очите си, заради неговото блестене. 

Любов ахна и любопитно го огледа през ръцете му.
Иво измести поглед настрани, заслепен от едно друго сияние, което беше едновременно и приказно хубаво, и болезнено за гледане.

            - Не мога. – поклати глава Стефан.
            - Можеш, дребен. – кимна Елисавета. – Тръгвай.

Малкият се изгуби в тъмнината на вечерта, толкова бързо, колкото се и беше появил в малката им компания. В колата се настани мълчание и само двигателят мъркаше под действие на скоростите.

            Любов пак затананика мелодия.
            Иво тепърва се учеше да чете изписаните петолиния в душата му.

Елисавета си каза довиждане с нещо, превръщащо я в принадлежност на един друг свят. Свят, който и даваше материална подкрепа.

            Искаше да посрещне един друг свят.
            В който нотите образуват песни и те карат да пееш рамо до рамо с друг.

            

You Might Also Like

0 коментара