Отвъд рая;: юни 2016

Цитати от книги

Странна съм, когато опре до любовни истории. Дали защото гледах сапунки и сериали отпреди да мога да кажа едно правилно изречение, дали защото докато четях Хари Потър, главното, което ме интересуваше бяха взаимоотношенията между Рон и Хърмаяни, дали защото просто съм прочела огромно количество любовни романи и вече съм изградила дебела кожа и трудно се впечатлявам, или просто защото се опитвам да пиша за отношенията между хората – не мога да знам със сигурност. Знам единствено, че продължавам да чета и да се интересувам от любовни романи, но вече е рядкост да заседна, да се влюбя, да се извися над повествованието и да заживея изцяло в любовта на историята.

С това идва и другото нещо. Не обичам книги, които целенасочено са написани да ти изцедят резерва от сълзи и меланхолия, ненавиждам, когато писателите манипулативно създават романи с единствената идея да те разколачат и да ти извадят сърцето и да го смачкат и да се подхилкват после от това, че с книгата си са успели да те наранят. Прозорливо усещам, още преди те да са се усетили да създадат plot twist-a, и вместо да успеят да ме разплачат, будят нервността ми, циничността ми и дори омразата ми, защото – нека сме честни – малоумно е, когато главната ти цел е да пишеш, за да караш хората да изреват очните си ябълки.

И така – следва да ви шокирам: „Вината в нашите звезди” дълго време не ме разчувства, “Преди да умра” дори не съм я докосвала, „Ако остана” беше приятна, но отново – стандартно четиво за мен, „Всички наши места” ме изнерви толкова много, че не знам била ли съм толкова бясна на книга преди.

Пренасищането от любовни истории и защитната стена, която съм си изградила от истории, целящи да те извадят от емоционалното ти равновесие, бяха основната причина да отказвам да си купя „Аз преди теб”. Миналата година бях изчела достатъчно романтики, че да ми остане време за тази, а и дори и да ми оставаше се разубеждавах всеки път семпло с въздишката „оффф”.

Сега, с излязлата адаптация по филма, спокойно мога да кажа, че бях изиграна от собствената си снобарщина. Спокойно мога да се срамувам от себе си, затова, че имах замъглена преценка, на която се оставих да ме убеди да не чета историята. Fun fact: сега ям страница след страница, но е малко късно, след като филма ми спойлна всичко, което предстои да разкаже повествованието.

И тъй като книгата е все още наполовина изчетена, романтиката врязана като белег в сърцето ми, а емоционалността на филма разбъркала всичките ми хормони – се спирам да направя ревю на филма, защото I CAN’T EVEN.

Лу Кларк е сестра ми. Сериозно – и докато гледах, и докато чета, все едно чета за собствената си сестра, която притеснена ли е – е тромава, е приказлива, говори глупости и прави някакви шеги, които звучат притеснително. Хуморът прозира от всяка страница, в киното не спрях да се смея с таланта на Емилия Кларк и има толкова забавни елементи, че чак насредата на филма осъзнах, че всъщност историята е драматично-сериозна. Това отлагане на тъжния момент и неакцентирането върху проблема ми позволи да харесам историята, преди да започна да бъда скептична към нея.

Романтиката на историята. О,боже, дори не мога да започна. Как е възможно толкова малко романтични моменти, да носят заряда на цялото творчество на Никълъс Спаркс, например? Романтиката примесена с хумора, примесена с естественото, а не преувеличеното разбиране между хората, примесена с загатнатата нотка на обреченост е ВСИЧКО, от което имам нужда, за да обичам историята.

Продължавам със саундтрака. Имам предвид: саундтракЪТ. Музиката на място, текста им съвсем подходящ, Ед Шийрън перфектно съвпадащ в идеята на филма. Плейлистът ми е на риплей вече трети ден, а телефонът ми е зареден с песните и е на изчакване само да започна да скиторя сама из града.

Добре, да говорим и за актьорите. Перфектна актьорска игра – от хлапашкото поведение на Кларк, до достойните ѝ за номинация „Оскар” вежди :D, до пресеченият рев и видно изиграната ѝ любов към всичко малко и голямо в живота. Убеждаваща е леко казано. Сам Клафлин е перфектен и нямам предвид само визуално. Скулите му, гласът му, празният поглед, пълният поглед, той живее в героя си и боже, аз се влюбвам в него, какво остава за Лу Кларк. Искам да вярвам упорито, че му предстои грандиозно бъдеще в актьорската му кариера, което няма да се ограничава само до романтичните му подвизи.

Режисурата, обстановката, атмосферата. Автентично британска, автентично романтична, автентично освежаваща. Обожавам начина по който е визуализирано всичко и това е единственото нещо, за което съм благодарна, че гледах филма преди да прочета книгата, тъй като сега ми е толкова лесно да си представям и най-малкия детайл и дори нямам против, че не го правя със собственото си въображение, а използвам въображението на нечий друг, създал филмовата адаптация.

Съобщението. Честно, това не е традиционната любовна история. Няма клишираност никъде, не съществува досадно тикан пред очите ти ship, няма начин да усетиш блудкавост. Има го този перфектен елемент – да намериш любов, когато не търсиш такава, да се влюбиш в най-неочаквания човек по най-неочаквания начин. Мисля, че дори главните първо изградиха искрено приятелство, преди да се заговори за любов. Което прави историята още по-красива. За мен обаче – основният фокус си остава – не любовта към половинката, а любовта към самия себе си. Любовта към човека, който си, към живота, който водиш, към свободата да имаш винаги избор. Изключително поучителен роман, изключително вдъхновяващ, изключително освобождаващ. Не мога да облека в думи колко много ми заговориха думите „живей добре, просто живей”. Не мога и ми идва пак да се разплача.

Отидете на кино, оставете се на магията. Само като се сетя, че ме мързеше да изляза от нас в тази жега онзи ден... Открих красотата без дори да съм я търсила.

Филмът, а сега и книгата, ме кара да изпитвам емоции, които а) ми е трудно да идентифицирам и да разпозная, б) дори не ги натяква и не се опитва на всяка цена. Перфектен баланс е цялото повествование, а аз перфектно добре се чувствам, затова, че намерих нещо, което ме кара да се вълнувам толкова, толкова много и да ме натиска да се докосна до себе си, да се преотрия, да се стимулирам и предизвиквам.

Хаха, никога преди не съм се чувствала по-благодарна и по-добре от това, че ми натриха носа и че бях опровергана.

Купете си билети! Сериозно! :D

издателство егмонт

Короната от Кийра Кас - последен поглед върху поредицата

12:18

Книга: Короната

Автор: Кийра Кас

Издадена: 2016 г.

Жанр: антиутопия, романтика, young-adult

Оценка: ★★★☆☆

"Дай почивка на разума си. Довери се на инстинктите си. На сърцето си"

" Сърцето ми ме ужасява."

♥

Въпреки, че съм ограничена от факта, че трябва да споделя минимално спойлъри относно завършека на поредицата, ще се постарая да бъда максимално изчерпателна и честна по повод мислите ми върху „Короната”.

Четенето на поредицата започнах без големи очаквания, без предварителна настройка, че ще чета някакъв литературен шедьовър. По-скоро отворих първите страници с надеждата да получа доза сладникавост и успокоение, надявайки се, в най-добрия сценарий, че „Изборът” ще ме изкара от болезнения период, в който бях попаднала. Та, четейки, историята ме развълнува, героите ме караха да се усмихвам, атмосферата, създадена от Кийра Кас ми създаваше едно мечтание, което ми даде така търсеното уединение. Нито една от четирите книги не ме е разочаровала, просто защото вече познавах писателката и знаех, че въпреки липсата на онова усещане, че чета истински стойностна литература, ѝ бях благодарна, че ме връща към нещо мое, различно и разтоварващо.

Обожавах Максън и Америка, обожавах приказната Илеа и брилятността прозираща през лукса, изтънчеността и оплетените любовни взаимоотношения. А и борбата за любов, и изобщо осъзнаването кого да обичаш винаги е била идея близо до сърцето ми.

Единственото, което очаквах от „Короната” беше да продължи да ми дава това усещане на уединение и съмишленост, разбиране и всеотдайност, идваща през действието на героите. Уви, този път – дали заради предългата пауза от двете книги, или заради някаква предварителна настройка – нещо в сюжета ми липсваше. Онази емоционалност и дори истерия тип „искам ги тези двамата заедно!!!” отсъстваха. Достатъчно притеснителен е фактът, че най-силно бях развълнувана от това да знам – как, по дяволите, е изглеждала златистата ѝ рокля за коронацията, отколкото каквото и да е било друго в сюжета. :D

Не обожавам факта, че нотката на изказа в „Короната” не следваше продължението на тази от „Наследницата”. Фокусът беше някак си изместен, пренабързано се случиха прекалено важни моменти, дори най-важния момент, свързан с избора на Идлин. Не, че е неочакван, просто съм сигурна, че ако препрочета „Наследницата” и след това се върна на „Короната”, ще усетя рязката разлика и доста по-явната ѝ симпания към друг от кандидатите. Твърдя, че изборът ѝ беше недобре разказан и развит, камо ли път толкова емоционален, колкото последните диалози разкриваха, че е.

Искаше ми се да се върна за последно и да разграбя, колкото се може повече от емоционалния заряд на книгата. Чувствам се преждевременно ограбена, защото след предните четири книги, вълнението ме държа с дни наред, а пък сега, когато бях готова да впрегна цялата си емоция, тя не успя да заживее сред страниците на книгата.

Може би пък съм имала повече очаквания, отколкото съм си мислила. Но пък след 3-4 години в четене, вероятно е нормално.

"Може би не първите целувки трябва да са незабравими, а последните"

виж ме ревю

Виж ме от Никълъс Спаркс - ревю

7:47

Книга: Виж ме

Автор: Никълъс Спаркс

Издадена: 2015 г.

Жанр: романтика

Оценка: ★★★☆☆

„Виж ме, така както те виждам аз”

♥

За начало, Никълъс Спаркс е един от колцината автори, чието творчество следя, и до момента съм изчела всичките му публикувани книги. Това, че не съм пропуснала негов роман обаче, не е в неразривна връзка с това, че съм влюбена в творчеството му. По-скоро романите и адаптациите по книгите „Незабравимата разходка”, „Тетрадката” и „С дъх на канела” бяха заглавието на този абзац от живота ми, разказващ началото на периода ми като тинейджър, читател и Интернет обзървър :D И след това признание, споделям, че по-скоро чета книгите му, защото по някакъв странно изкривен начин, всеки път се връщам към себе си отпреди десетина години.

Когато си изчел всичко на Никълъс Спаркс, имаш определени очаквания за всяка новоизлязла негова книга. Например, сцените в дъжда са патент, обикновено главните двама герои са хиляди пъти по-обширно представени, а второстепенните имат единствено функцията да подпират действието им и просто да са пълнеж за споделяне на душевните метаморфози на главните двама. До средата на книгата – целувката, първата любовна сцена, признанието „обичам те” – вече са изречени, а към края на книгата се случва нещо, което влиза в разрез със сантименталния тон на първите глави. Главните герои във всичките му романи са почти идентични откъм характер и както често обичам да се шегувам – Никълъс Спаркс пише за едни и същи типове хора, просто в различен роман и с различни имена. Обикновено това е формулата, по която той пише.

Този път, романът „Виж ме” покри някои от очакванията ми, но и ме изненада (като не съм сигурна до каква степен това е нещо хубаво). Положителното е, че за първи път главният герой Колин е доста по-различен от всички останали мъже в романите на Спаркс. Той е бунтар, изграден от противоположности и изненади, а досието му е обсипано с криминалните грешки на миналото му. Мария, от друга страна, е съвсем точен прототип на всички останали водещи дами в романите му – трудолюбива, със страст към хобитата си, пазеща традициите на семейството си и лесно събираща погледите на околните. Другият приятен момент в книгата е, че този път второстепенните герои имаха по-голяма роля от обикновеното, и честно казано връзката между Евън и Лили ми се стори по-близо до мен и ми беше по-любопитно да чета моментите между двамата.

Най-голямата изненада от всички е, че във „Виж ме” имаше много повече трилър, напрежение и дори стресиращи обрати, отколкото, от която и да е друга книга на Спаркс. Имаше нотка на Сандра Браун и е освежаващо, когато четеш автор и след толкова години, най-накрая той да успее да пренесе повествованието в съвсем друга насока и му се получава прилично. Ако има филм, последната част на книгата ще бъде доста, доста драматична (и симпатична) за гледане.

Основният проблем, който имах с романа, и заради който давам по-ниска оценка, е фактът, че любовната история между Мария и Колин не ми беше достатъчно убедителна. Вървеше бавно, предимно скучно и въпреки дългите разговори, прекалено кратките изречения и скачането от тема в тема, все пак ми се създаде усещане на незавършеност. Историята тече бавно, едновременно с това и отлага завръзката и кулминационния елемент, които стоят пренатрупано и можеха да са много по-акуратно представени, ако не бяха предългите диалози. Мисля, че този е най-дългият роман на Никълъс Спаркс досега, а за писател с такъв стаж ми идва почти непростимо, да остават некоригирани елементите с преувеличено повествование и аматьорско писане.

Цялостно погледнато, не бих я прочела втори път, но ако не трябва да бъда тотално критична, бих ви посъветвала да я добавите в летните си четива за тази година. Лека е, лятна е, изградена е една топла и сантиментална обстановка – с малкото градче, слънчевите плажове, южняшкият и испанският послепис на творбата.

издателство емас

Ясновидците от Либа Брей: между окултните изкуства, перлите и бурните 20

12:42

Вдъхновение

Авеню двадесет и три

10:35

Пролетно е – като току-що разлилавели се зюмбюли, като ухание на плиснал дъжд, като прелюдия към ново начало.

Една дъга е очертала хоризонтала на дългата калдъръмена улица, разделяща две линии пурпурни керемиди, викториански къщурки и зеленопъстри поляни пред тях. Улицата си няма име, адрес или притежание (парадоксално, предвид, че изглежда олицетворение на пощенска картичка). Улицата е без жители, а само обитатели – уж временни, пък познати от години; странници сякаш, пък странно са близки. Улицата –свита, гушната в тишината.

Улицата –

в застой,

а от север,

приижда герой.

Тя се носи балетни пантофки, орхидеен цвят риза и плисирана пола до коленете. Идва с федора на главата, две опашки с червени панделки, тръпчинка на дясната буза и синини по коленете. Висока е – към метър и двадесет и две годишна, със самочувствие поизлющено доста, в ръцете си стиска мечти за раздаване. А! И някакъв куфар!

Лея. Името й е съвсем кратко.

Различно от нея, която –

е дълга десетки изрезки от страници, стотици истории и томове с приказки. Цяла е цяла секция в библиотека, тричасов спектакъл с липсващ антракт и е галерия-неразбрано изкуство.

Тя пристъпва напред и кокалчетата на свитата й длан опират у масивната врата на първата къщурка. Отстъпва крачка назад, когато бравата поддава от вътрешната страна и пред очите й застава дванадесет годишна госпожица с някаква мръсотия по лицето, наводнение в очите и разранено коляно. Наводнението в очите на малката, почти надига вълни до цунами в синевата на Лея. Тя едва удържа дигите, забранявайки и капка да се удави в тръпчинката.

- Мразя ги! – малката хълца насреща й, сопола й тече над горната устна, а сълзите й развяват мръсотията навсякъде по бузите й. – За всичко са виновни те!

- Прощавай, не разбрах.– пита тихо Лея, цялата в слух. - Кой ти е виновен?

- Не знаеш ли??? – разперва ръце събеседничката й. – Най-ужасните родители на цялата планета!!!

- Е, хайде сега. Мисля, че драматизираш!

- Ти драматизираш!!! Туй виждаш ли го??? – малката надига крака си, изправя го в права линия, от което кръвта от коляното започва да капе право върху венчелистчетата на един минзухар. – Да не съм ти някакъв си Робинзон Крузо?

- Първо, не знаех, че дванадесетгодишните знаят за Робинзон Крузо... – подема Лея.

- Не го знам. – гледа малко засрамено и забърсва лицето си, омазвайки се цялата. – В училище чух за него.

- Разбирам. – не разбираше Лея. – И се сравняваш с него, защото...?

- Ами, ‘щото никой не го знае! – нацупва се тя, а Лея отсъжда, че малката е или голяма глезла, или голяма актриса. - Също както мен никой не ме знае, откакто сме в тоя тъп, нов квартал с нашите! Нямам си нито един приятел, а отсреща има едни момчета, дето исках да си карам колелото с тях, а те – окачалките – ме бутнаха от моето и ми се смяха! Тази игра не ми харесва.

И преди Лея да реагира, малката вече такъв вой е наддала, че малкото й тяло няма повече сили да възпроизведе сълзи. Само сърцераздиращи вопли. И много, много сополи.

Лея се навежда към нея, преглъща буцата в гърлото си, разкопчава копчето на яката си и кляка пред нея, приканвайки я за прегръдка. Малката идва в нея, завира лицето си в косата й и мокри цялата кожа на тила й. Не със сълзи, а с лиги.

- Предлагам ти да се успокоиш, искаш ли? – пита Лея, докато я милва по гърба, а малката, въпреки че клати глава в отрицание, спира да ридае. – Защо плачеш сега? Искаш ли наистина да бъдеш приятелка с момчета, които имат толкова лошо отношение към младите госпожици? Трябва да се радваш, че и да благодариш на тази рана за урока, който ти е дала!

- Лесно ти е на теб! – отдръпва се малката, а лицето й застава пред лицето на Лея. – Ти сигурно си имаш десетки стотин приятели!

- Няма такова число! – Лея се засмива, а малката й се изплезва, и май ъгълчето на устните й, издават лека усмивка. – Аз имам приятел. Аз имам теб.

- Мен? – сините очи на малката сякаш ококорват бездна, готова да погълне Лея. – Ако имаш мен, значи аз имам теб и очевидно вече имам приятелка в този квартал!

Лея кима насреща й.

Малката се хвърля в ръцете й.

Започва да й тананика песен, да й плете опашката, да й разказва за училището и за някаква нова игра, която си е измислила. Лея търпеливо слуша и търпи цялото мъчение върху косата си, без нито стон.

Докато часовникът не бибка на ръката й, припомняйки й, че е време да тръгва. Краката й са изтръпнали от седенето клекнала, раната на коляното на малката вече има струпче, а слънцето напича точно над главите им, известявайки, че е време за обяд.

Преди да я пусне, Лея бърка в куфара си и вади цяла кутия с цветни лепенки и ги подарява на малката. Тя се усмихва и тръпчинките на двете приятелки се срещат, за да си кажат „до скоро”.

Малката къса една теменужка от градинката и я пъха в джоба на ризката й. Казва й „пази я”.

Лея й казва „пази се”.

И тръгва.

За да стигне до следващата спирка й отнема секунда, минута, часове до година. След три номера, един склон разстояние и прекосяване отсреща, Лея е вече там – малко задъхана, поуморена, изгубена. Чука два пъти на вратата, резето прещраква и от вътрешната страна на къщата излиза момче, с огромна къдрава прическа, обгръщаща главата му като в купул, с огромни дънки, в чийто размер може да се побере два пъти и широка, прекалено широка усмивка на лицето, която буди съмнение за първоизточника си. Лея почти решава, че е объркала къщата, но надзърта вътре и вижда момиче, послушно застанало на дивана – на правилното място е, пред неправилния човек. Той още я гледа нахилено, усеща се да притвори врата и подема:

- Малко коте? – мига й той, а нещо в корема на Лея се преобръща. – Позната си ми, чакай да се сетя – излизали сме заедно? Ха-ха, не би дошла, не. Имали сме среща! Това е, нали?

- Виждам, че си зает, пък и се отбих само за малко... – тихо изрежда Лея, проницателно мижейки с поглед. Едната й пантофка започва да трака по земята в прилив на нервност.

- О, да. – присвива лицето си младежът и се почесва по главата. – Да,да,да. Трябва да съм се объркал, много спек се получи. Ех, да го отменим за утре? Утре е окей, нали?

- Разбира се. – процежда през зъби Лея, докато сърцето й почва да блъска от яд в гърдите, докато пушек-негодувание се надига чак в главата й, а нервността й заплашва да издълбае дупка пред вратата на къщата. – Може ли поне да те гушна за „до скоро виждане”?

Лея се насилва да му подари най-фалшиво истинската усмивка, докато младежът вече е разперил ръце за прегръдка, щастливо чакащ да усети чифт пищни гърди в обятията си. Лея се накланя и умело потапя главата си в тила му, на мястото където къдриците свършват и срещат яката на ризата. Усмихва се, този път искрено, оставяйки перфектен ален отпечатък червило върху евтината, намачкана риза.

Оттегля се по-усмихната, от когато и да е било по-рано. Той й праща въздушна целувка преди да затвори вратата, а тя праща причини, белези и следи, адресирани до непознатата вътре.

Молейки я, да познае какъв човек стои до нея.

Лея върви нагоре по склона, нагоре по годините, нагоре по уроците. Спъва се в един камък, после и в първата двойка минувачи за деня. Това я изненадва, повече от това да чуе крясъците им посред бял ден, посред тих ден, посред ден за промени. Раздели.

- Какво не ти дадох, а? – крещи му тя и една немирна букла на русата й коса отскача. – Все нещо не ти стигаше! Изправих се срещу семейството си заради теб, скарах се с най-добрите си приятели, хвърляйки целите ми устои и светове на вятъра, тръгнала да възпитавам теб! Да ти вярвам, да те боготворя, да ти сложа цялото си щастие в ръцете си, все едно не научих какъв егоист си за три години!

- И какво? – разтваря ръцете си той, гласът му раздира тишината, нещо в гърдите му се пропуква. – Сега ли си щастлива? При новия ти, при непознатия ти, при перфектния за мама и тати? Той ли ще ти даде, онова, което аз ти дадох?

- О, Господ, ми е свидетел, не искам нищо от онова, което ти ми даде. – реве тя насреща му, хълца и е толкова наранена, че болката я кара да трепери. – Затова се махам! Защото така и не събра смелост да признаеш, пред онези малоумни твои приятели, пред съучениците, пред брат ти, че аз ти бях най-важна да правиш щастлива! Прекалено засрамен, че е истински влюбен на осемнадесет години! Глупак! Дано да благодариш по десет пъти на ден, че имаше в живота си, човек като мен. Никоя никога няма да те обича и на половина, колкото те обичах аз!

Тя тръгва надолу по пътя, той се спуска бързо към нея, Лея примижа, отказвайки да гледа повече, поклаща главата си, за да изгони сълзите и въпреки разстоянието, съвсем отчетливо чува: „Дай ми още един шанс, умолявам те”. После някакви спомени връхлитат, нахлуват в мислите й, обират й от покоя, блъскат й по изградените крепости, заплашвайки да се превърнат в руини.

Разрухите са хубаво нещо.

Те са пътят към промяна.

Лея притичкваа по-бързо нагоре към последната останала за днес къща. Пристига – запъхтяна, с белези от обичане и бръчки-угриженост. Къщурката е с табела „Авеню двадесет и две”, веранда с люлка за двама и с повей на някаква смесица между несъвременна чудатост, обречена наивност и преждевременно порастване. Лея сяда на люлката в същия момент, в който до нея се настанява последната й среща.

- Здравей! – поздравява я новодошлата, забила поглед в изтърканите си кецове и уморено облегнала глава настрани. – И ти ли си се изгубила?

- Изгубена ли си? – пренебрегва въпроса й Лея, оглежда наоколо и пита: - Това е твоята къща, нали?

- Е, и? – смъмря я тихо събеседничката й. – Човек може навсякъде да се чувства изгубен, къща не винаги означава дом, също както семейство не е винаги синоним на близост.

- Мелодраматично. – отсъжда Лея.

- Трагично. – отсича момичето.

- Мисля, че просто си слагаш прекалено много грижи. – подбутва я Лея и плахо й се усмихва. – Може би, ако просто спреш да се притесняваш малко и намалиш тези цигари...

- Лесно ти е на теб. – подсмихва се иронично тя и думите й жегват Лея право в центъра на емоциите й. Едновременно извират и яд, и състрадание, и любов, и благодарност. – Нямаш си представа какво е да си в моите обувки.

- А ти да не би да имаш? – пита я тихо Лея, толкова деликатно, внимавайки да не увеличи една нота тоналност от страх, че само това е достатъчно да нарани момичето до себе си. – Не бъди арогантна само защото страдаш. Това, че те боли и увеличаваш размера на болката си, защото е твоя, не означава, че всичко останало е маловажно или по-малко важно от твоето.

- Извинявай. Нормално не бих се държала така. – въздиша тя. – Но сега не съм в най-нормалната си форма.

- Ами промени я. – заявява Лея и моментално допълва преди да срещне поредното подбелване на очи. – Знам, че „на мен ми е лесно”, ама на двадесет и две, ако се чувстваш изгубена, какво остава като станеш на тридесет и две?

- Задувашам се. – почти простенва тя. – От прекалено много очаквания, от липсва на разнообразие и новости, от целия хаос около мен. Животът ми пречи да порастна и това е най-трудната битка, която съм водила някога. С чуждите предразсъдъци, с романтичните ми представи, практичното ежедневие.

- Животът ти помага да пораснеш, когато ти предлага този хаос. – поправя я Лея. – Ти си си подредена, просто идва момент, който разхвърля целия този порядък край теб, защото е време за пренареждане. Все едно разваля пъзел, или лего конструкция, нали знаеш? И започваш отново – да издигаш кули, да запълваш пространства, да търсиш красотата накрая и да се обичаш като създател. Някой по-умен е казал, че ако животът беше лесен, нямаше да започва с плач.

- Да, бе. Само дето моят започна преди двадесет и две години, а имам чувството, че от тогава ми е обречено да се лутам, скитам и да обвинявам всичко наоколо за собствената ми неувреност.

- Всъшност животът започва, когато си готов да започнеш да го живееш.

- Готова съм! Защо не се чувствам добре и не съм готова да живея! Имам чувството, че нямам истински приятели, че нямам творчески идеи, че не съм достатъчно обичана и достатъчно самостоятелна. Кой нормален двадесет и две годишен прекарва свободното си време сам, надявайки се, че ще му се случи чудо?!

- Стига, момиче. – прекъсва я Лея рязко, от което събеседничката и подскача и люлката се залюлява. – Предай се! Престани да се опитваш на всяка цена! Отпусни се... Просто остави нещата да се случват от само себе си. А междувременно благодари!

- За какво? На кого? – поклаща главата си тя, вече поразколебана, търсеща опора.

- На мен, затова, че те срещам. Че съм ти първият учител. Че ти давам причина да вярваш. Да знаеш. Повече за себе си.

- Благодаря ти тогава. – казва тя, преди да тръгне Лея и я изпраща с последен въпрос. – Не ми отговори на въпроса? И ти ли си изгубена.

- Не. – поклаща глава тя. – От там се връщам. Намерена.

Вече е готова да се изправи и да продължи по пътя си – подносила куфар, с изправена походка и прибрани несигурности по джобовете на семпло облекло. С голяма усмивка, изстрадана доброта и цяла тетрадка, запазила спомени и истории.

На онова момиче –

с раните от падане, с раните от доверяване, с раните от бурна любов, с раните от сблъсъците с реалността. Всичките рани, овековечени с белези. Всичките белези от изминали пътища.

Пътища, довели до тук онова момиче. Което, често се бореше с мечтите да бъде на двадесет и девет, с изяснен смисъл на дните, и мечтите да бъде на пет, а всичко останало да й предстои. Криза на младата възраст. Криза на съзряването. Криза на отказа да поемеш толкова много отговорност, в свят, който прави всичко по силите си да те учи, че е по-добре да бягаш от нея.

Сега, тя е това момиче. Перфектна на двадесет и три.

Променяща чужди съдби.

Или всъщност търсеща смирение в самата себе си.

От преди.

Върви напред към новото, с празен куфар, очакващ пълни истории. Омиротворена, вдъхновена, благодарна.

Че в младостта си е срещнала голямото разочарование,

и точно то бе първото,

превърнало я в сътворение.

The Quotes Book Tag

Аз преди теб - филмово ревю

Короната от Кийра Кас - последен поглед върху поредицата

Виж ме от Никълъс Спаркс - ревю

Ясновидците от Либа Брей: между окултните изкуства, перлите и бурните 20

Авеню двадесет и три

Meet the author

2 0 1 5 г.

Разделители

Последователи

recent posts

Blog Archive

Popular Posts