Авеню двадесет и три
10:35
Пролетно
е – като току-що разлилавели се зюмбюли, като ухание на плиснал дъжд, като прелюдия
към ново начало.
Една
дъга е очертала хоризонтала на дългата калдъръмена улица, разделяща две линии пурпурни
керемиди, викториански къщурки и зеленопъстри поляни пред тях. Улицата си няма
име, адрес или притежание (парадоксално, предвид, че изглежда олицетворение на
пощенска картичка). Улицата е без жители, а само обитатели – уж временни, пък
познати от години; странници сякаш, пък странно са близки. Улицата –свита,
гушната в тишината.
Улицата
–
в
застой,
а от
север,
приижда
герой.
Тя се
носи балетни пантофки, орхидеен цвят риза и плисирана пола до коленете. Идва с
федора на главата, две опашки с червени панделки, тръпчинка на дясната буза и
синини по коленете. Висока е – към метър и двадесет и две годишна, със
самочувствие поизлющено доста, в ръцете си стиска мечти за раздаване. А! И
някакъв куфар!
Лея.
Името й е съвсем кратко.
Различно
от нея, която –
е
дълга десетки изрезки от страници, стотици истории и томове с приказки. Цяла е
цяла секция в библиотека, тричасов спектакъл с липсващ антракт и е
галерия-неразбрано изкуство.
Тя
пристъпва напред и кокалчетата на свитата й длан опират у масивната врата на
първата къщурка. Отстъпва крачка назад, когато бравата поддава от вътрешната
страна и пред очите й застава дванадесет годишна госпожица с някаква мръсотия
по лицето, наводнение в очите и разранено коляно. Наводнението в очите на
малката, почти надига вълни до цунами в синевата на Лея. Тя едва удържа дигите,
забранявайки и капка да се удави в тръпчинката.
-
Мразя ги! – малката хълца насреща й, сопола й тече над горната устна, а сълзите
й развяват мръсотията навсякъде по бузите й. – За всичко са виновни те!
-
Прощавай, не разбрах.– пита тихо Лея, цялата в слух. - Кой ти е виновен?
- Не
знаеш ли??? – разперва ръце събеседничката й. – Най-ужасните родители на цялата
планета!!!
- Е, хайде сега. Мисля, че драматизираш!
- Ти драматизираш!!! Туй виждаш ли го??? –
малката надига крака си, изправя го в права линия, от което кръвта от коляното
започва да капе право върху венчелистчетата на един минзухар. – Да не съм ти
някакъв си Робинзон Крузо?
-
Първо, не знаех, че дванадесетгодишните знаят за Робинзон Крузо... – подема
Лея.
- Не
го знам. – гледа малко засрамено и забърсва лицето си, омазвайки се цялата. – В
училище чух за него.
-
Разбирам. – не разбираше Лея. – И се сравняваш с него, защото...?
-
Ами, ‘щото никой не го знае! – нацупва се тя, а Лея отсъжда, че малката е или
голяма глезла, или голяма актриса. - Също както мен никой не ме знае, откакто сме в
тоя тъп, нов квартал с нашите! Нямам си нито един приятел, а отсреща има едни
момчета, дето исках да си карам колелото с тях, а те – окачалките – ме бутнаха
от моето и ми се смяха! Тази игра не ми харесва.
И
преди Лея да реагира, малката вече такъв вой е наддала, че малкото й тяло няма
повече сили да възпроизведе сълзи. Само сърцераздиращи вопли. И много, много
сополи.
Лея
се навежда към нея, преглъща буцата в гърлото си, разкопчава копчето на яката
си и кляка пред нея, приканвайки я за прегръдка. Малката идва в нея, завира
лицето си в косата й и мокри цялата кожа на тила й. Не със сълзи, а с лиги.
-
Предлагам ти да се успокоиш, искаш ли? – пита Лея, докато я милва по гърба, а
малката, въпреки че клати глава в отрицание, спира да ридае. – Защо плачеш
сега? Искаш ли наистина да бъдеш приятелка с момчета, които имат толкова лошо
отношение към младите госпожици? Трябва да се радваш, че и да благодариш на
тази рана за урока, който ти е дала!
-
Лесно ти е на теб! – отдръпва се малката, а лицето й застава пред лицето на
Лея. – Ти сигурно си имаш десетки стотин приятели!
-
Няма такова число! – Лея се засмива, а малката й се изплезва, и май ъгълчето на
устните й, издават лека усмивка. – Аз имам приятел. Аз имам теб.
-
Мен? – сините очи на малката сякаш ококорват бездна, готова да погълне Лея. –
Ако имаш мен, значи аз имам теб и очевидно вече имам приятелка в този квартал!
Лея
кима насреща й.
Малката
се хвърля в ръцете й.
Започва
да й тананика песен, да й плете опашката, да й разказва за училището и за
някаква нова игра, която си е измислила. Лея търпеливо слуша и търпи цялото
мъчение върху косата си, без нито стон.
Докато
часовникът не бибка на ръката й, припомняйки й, че е време да тръгва. Краката й
са изтръпнали от седенето клекнала, раната на коляното на малката вече има
струпче, а слънцето напича точно над главите им, известявайки, че е време за
обяд.
Преди
да я пусне, Лея бърка в куфара си и вади цяла кутия с цветни лепенки и ги
подарява на малката. Тя се усмихва и тръпчинките на двете приятелки се срещат,
за да си кажат „до скоро”.
Малката
къса една теменужка от градинката и я пъха в джоба на ризката й. Казва й „пази
я”.
Лея й
казва „пази се”.
И
тръгва.
За да
стигне до следващата спирка й отнема секунда, минута, часове до година. След
три номера, един склон разстояние и прекосяване отсреща, Лея е вече там – малко
задъхана, поуморена, изгубена. Чука два пъти на вратата, резето прещраква и от
вътрешната страна на къщата излиза момче, с огромна къдрава прическа, обгръщаща
главата му като в купул, с огромни дънки, в чийто размер може да се побере два
пъти и широка, прекалено широка усмивка на лицето, която буди съмнение за
първоизточника си. Лея почти решава, че е объркала къщата, но надзърта вътре и
вижда момиче, послушно застанало на дивана – на правилното място е, пред
неправилния човек. Той още я гледа нахилено, усеща се да притвори врата и
подема:
-
Малко коте? – мига й той, а нещо в корема на Лея се преобръща. – Позната си ми,
чакай да се сетя – излизали сме заедно? Ха-ха, не би дошла, не. Имали сме
среща! Това е, нали?
-
Виждам, че си зает, пък и се отбих само за малко... – тихо изрежда Лея,
проницателно мижейки с поглед. Едната й пантофка започва да трака по земята в
прилив на нервност.
- О,
да. – присвива лицето си младежът и се почесва по главата. – Да,да,да. Трябва
да съм се объркал, много спек се получи. Ех, да го отменим за утре? Утре е
окей, нали?
-
Разбира се. – процежда през зъби Лея, докато сърцето й почва да блъска от яд в
гърдите, докато пушек-негодувание се надига чак в главата й, а нервността й
заплашва да издълбае дупка пред вратата на къщата. – Може ли поне да те гушна
за „до скоро виждане”?
Лея
се насилва да му подари най-фалшиво истинската усмивка, докато младежът вече е
разперил ръце за прегръдка, щастливо чакащ да усети чифт пищни гърди в обятията
си. Лея се накланя и умело потапя главата си в тила му, на мястото където
къдриците свършват и срещат яката на ризата. Усмихва се, този път искрено,
оставяйки перфектен ален отпечатък червило върху евтината, намачкана риза.
Оттегля се по-усмихната, от когато и да е било по-рано. Той й праща въздушна целувка
преди да затвори вратата, а тя праща причини, белези и следи, адресирани до
непознатата вътре.
Молейки
я, да познае какъв човек стои до нея.
Лея
върви нагоре по склона, нагоре по годините, нагоре по уроците. Спъва се в един
камък, после и в първата двойка минувачи за деня. Това я изненадва, повече от
това да чуе крясъците им посред бял ден, посред тих ден, посред ден за промени.
Раздели.
-
Какво не ти дадох, а? – крещи му тя и една немирна букла на русата й коса
отскача. – Все нещо не ти стигаше! Изправих се срещу семейството си заради теб,
скарах се с най-добрите си приятели, хвърляйки целите ми устои и светове на
вятъра, тръгнала да възпитавам теб! Да ти вярвам, да те боготворя, да ти сложа
цялото си щастие в ръцете си, все едно не научих какъв егоист си за три години!
- И
какво? – разтваря ръцете си той, гласът му раздира тишината, нещо в гърдите му
се пропуква. – Сега ли си щастлива? При новия ти, при непознатия ти, при
перфектния за мама и тати? Той ли ще ти даде, онова, което аз ти дадох?
- О,
Господ, ми е свидетел, не искам нищо от онова, което ти ми даде. – реве тя
насреща му, хълца и е толкова наранена, че болката я кара да трепери. – Затова
се махам! Защото така и не събра смелост да признаеш, пред онези малоумни твои
приятели, пред съучениците, пред брат ти, че аз ти бях най-важна да правиш щастлива!
Прекалено засрамен, че е истински влюбен на осемнадесет години! Глупак! Дано да
благодариш по десет пъти на ден, че имаше в живота си, човек като мен. Никоя
никога няма да те обича и на половина, колкото те обичах аз!
Тя
тръгва надолу по пътя, той се спуска бързо към нея, Лея примижа, отказвайки да
гледа повече, поклаща главата си, за да изгони сълзите и въпреки разстоянието,
съвсем отчетливо чува: „Дай ми още един шанс, умолявам те”. После някакви
спомени връхлитат, нахлуват в мислите й, обират й от покоя, блъскат й по
изградените крепости, заплашвайки да се превърнат в руини.
Разрухите
са хубаво нещо.
Те са
пътят към промяна.
Лея
притичкваа по-бързо нагоре към последната останала за днес къща. Пристига –
запъхтяна, с белези от обичане и бръчки-угриженост. Къщурката е с табела „Авеню
двадесет и две”, веранда с люлка за двама и с повей на някаква смесица между
несъвременна чудатост, обречена наивност и преждевременно порастване. Лея сяда
на люлката в същия момент, в който до нея се настанява последната й среща.
-
Здравей! – поздравява я новодошлата, забила поглед в изтърканите си кецове и уморено облегнала
глава настрани. – И ти ли си се изгубила?
-
Изгубена ли си? – пренебрегва въпроса й Лея, оглежда наоколо и пита: - Това е
твоята къща, нали?
- Е,
и? – смъмря я тихо събеседничката й. – Човек може навсякъде да се чувства
изгубен, къща не винаги означава дом, също както семейство не е винаги синоним
на близост.
-
Мелодраматично. – отсъжда Лея.
-
Трагично. – отсича момичето.
-
Мисля, че просто си слагаш прекалено много грижи. – подбутва я Лея и плахо й се
усмихва. – Може би, ако просто спреш да се притесняваш малко и намалиш тези
цигари...
-
Лесно ти е на теб. – подсмихва се иронично тя и думите й жегват Лея право в
центъра на емоциите й. Едновременно извират и яд, и състрадание, и любов, и
благодарност. – Нямаш си представа какво е да си в моите обувки.
- А
ти да не би да имаш? – пита я тихо Лея, толкова деликатно, внимавайки да
не увеличи една нота тоналност от страх,
че само това е достатъчно да нарани момичето до себе си. – Не бъди арогантна само защото страдаш.
Това, че те боли и увеличаваш размера на болката си, защото е твоя, не
означава, че всичко останало е маловажно или по-малко важно от твоето.
-
Извинявай. Нормално не бих се държала така. – въздиша тя. – Но сега не съм в
най-нормалната си форма.
- Ами
промени я. – заявява Лея и моментално допълва преди да срещне поредното
подбелване на очи. – Знам, че „на мен ми е лесно”, ама на двадесет и две, ако
се чувстваш изгубена, какво остава като станеш на тридесет и две?
-
Задувашам се. – почти простенва тя. – От прекалено много очаквания, от липсва
на разнообразие и новости, от целия хаос около мен. Животът ми пречи да
порастна и това е най-трудната битка, която съм водила някога. С чуждите
предразсъдъци, с романтичните ми представи, практичното ежедневие.
-
Животът ти помага да пораснеш, когато ти предлага този хаос. – поправя я Лея. –
Ти си си подредена, просто идва момент, който разхвърля целия този порядък край
теб, защото е време за пренареждане. Все едно разваля пъзел, или лего
конструкция, нали знаеш? И започваш отново – да издигаш кули, да запълваш
пространства, да търсиш красотата накрая и да се обичаш като създател. Някой
по-умен е казал, че ако животът беше лесен, нямаше да започва с плач.
- Да,
бе. Само дето моят започна преди двадесет и две години, а имам чувството, че от
тогава ми е обречено да се лутам, скитам и да обвинявам всичко наоколо за
собствената ми неувреност.
-
Всъшност животът започва, когато си готов да започнеш да го живееш.
-
Готова съм! Защо не се чувствам добре и не съм готова да живея! Имам чувството,
че нямам истински приятели, че нямам творчески идеи, че не съм достатъчно
обичана и достатъчно самостоятелна. Кой нормален двадесет и две годишен
прекарва свободното си време сам, надявайки се, че ще му се случи чудо?!
-
Стига, момиче. – прекъсва я Лея рязко, от което събеседничката и подскача и
люлката се залюлява. – Предай се! Престани да се опитваш на всяка цена! Отпусни
се... Просто остави нещата да се случват от само себе си. А междувременно
благодари!
- За
какво? На кого? – поклаща главата си тя, вече поразколебана, търсеща опора.
- На
мен, затова, че те срещам. Че съм ти първият учител. Че ти давам причина да
вярваш. Да знаеш. Повече за себе си.
-
Благодаря ти тогава. – казва тя, преди да тръгне Лея и я изпраща с последен
въпрос. – Не ми отговори на въпроса? И ти ли си изгубена.
- Не.
– поклаща глава тя. – От там се връщам. Намерена.
Вече
е готова да се изправи и да продължи по пътя си – подносила куфар, с изправена
походка и прибрани несигурности по джобовете на семпло облекло. С голяма
усмивка, изстрадана доброта и цяла тетрадка, запазила спомени и истории.
На
онова момиче –
с
раните от падане, с раните от доверяване, с раните от бурна любов, с раните от
сблъсъците с реалността. Всичките рани, овековечени с белези. Всичките белези
от изминали пътища.
Пътища,
довели до тук онова момиче. Което, често се бореше с мечтите да бъде на
двадесет и девет, с изяснен смисъл на дните, и мечтите да бъде на пет, а всичко
останало да й предстои. Криза на младата възраст. Криза на съзряването. Криза
на отказа да поемеш толкова много отговорност, в свят, който прави всичко по
силите си да те учи, че е по-добре да бягаш от нея.
Сега,
тя е това момиче. Перфектна на двадесет и три.
Променяща
чужди съдби.
Или
всъщност търсеща смирение в самата себе си.
От
преди.
Върви
напред към новото, с празен куфар, очакващ пълни истории. Омиротворена, вдъхновена, благодарна.
Че в
младостта си е срещнала голямото разочарование,
и
точно то бе първото,
превърнало
я в сътворение.
0 коментара