Обитавана
12:38
- Позволи ми да те
обичам. – казва, а гласът му изскърцва върху напора от старите, ръждясали панти.
Поглеждам го с
присмех и убеденост, че това клони до невъзможното, а после прегръщам здраво
ръката му. Искам да го заведа, да пропътувам обратно до мястото, което наричам го дом. Същото, известното с
това, че пристигането ти нищо не му променя.
Ръцете ни –
портал, а светкавица проблясва.
Пристигаме и пред
очите ни –
едно години
отдалечено място, пък близко събрало е спомени. Това далечно място, пред което
благоговея, пред което съм поданик. Същото, което толкова пъти се опитах да
надрасна.
Казвам му:
- Ела по-близо.
Следвай ме. Позволявам ти да ме видиш отвътре. Вгледай се напред в пейзажа.
Полюбувай се на детайлите. Нареди пъзела. А чак тогава ще ти кажа, че съм
твърде окъсняла за обичане.
Вгледай се напред,
изследвай празното пространството на природата и пукнатините на изпръхналата
пръст. Няма табела с име на градчето, затова заслушай се в граченето на
птиците. Доброжелателни са, когато те гонят.
Старото плашило
чете проза отчетливо за руините от младостта. Опасни приказки са: за танца на
скелети, за дуели между конни ездачи, за жетвари и жътва на изпити души.
За опиянени души.
Никога няма да
повярват, че истински някой е трезвен.
Петдесет метра
нагоре е останала една спасена, нагнетена, блуждаеща. Душа с произход и без продължение.
Непозната. Виж го – брадясал мъж продава антики, поздравява ни с върха на
шапката си. Гледа през очите ни и не разпознава, че аз му бях свидетел.
Как отглежда
декари от градини, как остави листата да станат в бодли, как цветята превърна
ги в плевели, а реколтата в празни буркани. Със същата шапка, с която ни
поздравява, гонеше птиците на промяната, а викаше дракони с изпепеляващи
дъхания.
Виж го сега,
обграден от вехтории.
Само те му носят
спомен, че нещо е било.
Преди да е
пропило.
Часовникът сочи един и половина, а мъжът се подготвя за парада
на призраци. Разхождат се край него, примамват го да заповяда, той поклаща
глава и не иска да ги познава.
Развалят му уединението. Така както той развали животи.
Превръщайки светци в грешници.
Запяват му песен: за семейни вражди, за
наранена любима, за две дъщери, възпитани, че не могат да бъдат обичани. За
власт и за царуване, за самота и неотговорени въпроси, за среднощен рев и за
строшени бутилки.
Мъжът създаден, за да сътвори магия.
А твърде уплашен от думи, от приказки.
Слушай внимателно песента.
Наблюдавай как попиват сълзите му в съсухрената кожа.
* * *
Грабвам ръката ти и отново тръгвам да бягам.
Светкавицата светва и сме обратно у дома ми, тук истински си
добре дошъл. На най-безопасното място на света. Въпреки бремето.
Въпреки времето.
Този път аз се вглеждам в него. Той ме изследва от самото
начало.
- Ще намериш ли смисъл да ме обичаш? – го питам.
И преди да му доверя, че ще му вдъхна сила, и преди да му
обещая, че порталът е завинаги заключен, и преди да го оставя в очакване
за ново, по-хубаво приключение.
Той бяга.
А аз оставам дъщерята.
0 коментара