Чувствам се така сякаш малко предавам себе си, когато взимам решение, че книгата заслужава почти три звезди рейтинг. После се успокоявам, защото това не е поредицата, която детството ми познава и с която израснах.

Героите бяха толкова не на място. Нищо от тяхното представяне не отговаря с характерите, които Роулинг гради толкова години. На доста места от книгата се чудих - защо ги е запазила живи, при положение, че е позволила да ги представят толкова красноречиво?

В кой свят Хари Потър пораства да бъде толкова студен, циничен, арогантен с преподавателите си, неуважителен към ставащото и тотално откъснат от детето си? Не е ли Хари Потър героят, който дава шанс и се доверява на хората, защото любовта и приятелството, не са слабост, а неговата сила?

Защо Рон Уизли е посредствен мъж на средна възраст, който не прави нищо съществено с дните си, ръси глупави шеги на порой, няма никаква амбиция и е обикновен чичко, който живее в сянката на съпругата си? Чарът на Рон и причините, поради които ми Е любимият герой в поредицата и причините, поради които се влюбих в него, са свързани с некоординираната му паника, смелите шеги и неудобното му поведение, лоялността към най-добрия му приятел, тънкия хумор и сарказъм върху злото. Нищо от това не беше в персоналната му характеристика в книгата!

Хърмаяни е близо до това, което беше като герой, но отново - толкова нелогични моменти. Като например - звучи повече като командваща съпруга, отколкото като подкрепяща съпруга; фактът, че скри времевърт по възможно най-глупавия начин??? А да използваш името ѝ в изречение до думата глупав говори достатъчно за това колко голям проблем има в книгата.

Историята за порастването на Драко, изкуплението му, за пренареждане на ценностите му, ми звучи абсолютно разумно. С тази разлика, че на моменти ми идваше прекалено емоционално. Драко звучеше твърде уязвим на моменти, нещо, което силен герой като него не ми се вярва да направи някога.

Обидена съм от това, че никъде не бяха включени в историята Луна, Невил и Джордж. Обидена съм от това, че героите звучаха толкова дистанцирани един от друг, все едно по задължение са приятели, а не, че нещо близко ги свързва.

Най-вече съм обидена от това колко предсказуем беше целият сюжет на пиесата. Поредицата Хари Потър не може да е такава, а всяка книга трябва да е напрегната, пълна с обрати, с изненади, да те кара да препрочиташ отново и отново и да се вълнуваш от всяка следваща страница. Тази книга е най-бавно прочетената книга, свързана с Хари Потър, и от това малко се срамувам.

Малко бяха нещата, за които се захванах и заради които се хващам и давам поне три звезди на книгата.

Харесах Скорпиус. Харесах частта със Снейп. Харесах, когато героите се върнаха обратно в годината до Тримагическия турнир. Харесах колко емоционален ми се видя света на магията и дори плаках от това колко красиво беше всичко и колко специална беше поредицата. Прекалено много потиснати емоции имах по повод историята. Прекалено много се вълнувах от Хогуортс, от Ромаяни, от магически заклинания и от сцените, близки до ретроспекциите. Бях забравила и сега се чувствам пълна с желание отново да си препрочета сагата.

Едновременно съм въодушевена и раздразнена. Едновременно плаках и се ядосвах.
Но е факт, че историята звучи повече като фенфикшън, отколкото като онова, което реално се случва със старите ни познайници. Просто е нелогично.

Книга: It ends with us