Обикновените неща

да се събудим сутрин, за да се сгушим на топло,

да спрем алармата на будилника

и да проспим сутрешните часове.

По обяд да си изпием кафето,

а студът навън да изпива усилието

да стоим по отделно.

Да броим листата на прииждащата есен,

луди и боси,

 да събираме падащите от тях.

После да се сгреем,

почти като топъл душ в 2 на обяд.

Да закусим по никое време,

да смутим и часовници, и сезони,

и есента да стане лято,

щом в очите ти засияе

усмивката на моите.

Да разхвърлим карти по леглото,

да е глупав пасианса,

да са дълги пътеките,

начертани в мечтание.

Да отворим прозореца към 00:00,

да ти честитя новия ден,

и да ми обещаеш,

че един ден ще ме заведеш на луната.

Да ти кажа, че друго ми е достатъчно –

от всеки делник да ми правиш неделя.

Да ме иронизираш, докато казваш

„и аз не деля”.

В остроумието ти да открия.

Всички  тези

обикновени неща,

които правят

азитинеобикновени.

(И аз не деля). 

Циферблатът ти ме побъркваше и така да намразих шума от тиктакащите ти стрелкички. Досадно ми беше да те слушам как си дошъл ей така за малко, как си само промеждутък като жълт цвят на светофар на оживено кръстовище.

Всичките ти напомняния изтрих.
Затова, че си бил време, че си до време, че си временно лято.
Ето затова разглобих механизмите на познатото. Накарах и всеки смисъл, всеки принцип, всеки урок, подробно изучен от мен, да се изгуби и да пропадне някъде там под изтощените ти батерии.

Изведнъж спря да има време,
спря да има сезони,
пространствена ориентация
и три измерения.

Станах Алиса, търсеща чудесата, и докато изследвах тях, без да исках завъртях и земята ретроградно.  Да ми обрисува нова орбита, да ме вдигне без съпротивление и да позволя на гравитацията ѝ просто да ми се случва.

Толкова направих.

За да ми се случиш просто ти.

               

Изведнъж и неочаквано; като падаща звезда при слаби прогнози за метеоритни превалявания. И такава следа ми остави, че още помня момента, в който за първи път ми запари. Когато все още беше твърде далеко, твърде нависоко, в някоя съседна галактика.

И тръгнах от занитите си до зениците ти,

за да разбера, че очевидно и разстоянието може да топли,

когато е приключение.

От другия край ме виждаш – поизтупана от междузвезден прах – и откривам, че ти стоиш и ме чакаш. Ти, спрелият се уж се малко, а пък решил по много да вълнуваш.

Усмихваш се, когато ме виждаш и бързаш да ми хванеш ръката, за да ме поведеш сред висините. И сядаме на някой планетарен пръстен на някоя самотна планета, чертаем с пръсти съзвездия, предначертаваме ги по линиите на ръцете си и се питаме в колко животи ли сме се срещали.  После, всичко във вселената си идва на мястото си.

Докато ние си открадваме щастие, щастието също си открадва от нас и ми е трудно да не си помисля, че иска по-дълго да ни има. После те поглеждам и в очите ти откривам, че си мислиш същото. И че един без друг сме невъзможни.

Усмихвам се.

Позволявам на часовниците да започнат да щракат, на листата да започнат да падат, на слънцето да залезе някъде към седем и да засрамим септември, когато най-накрая решиш да ме целунеш.

В целувката ти осъзнавам, че е истина.

Никога не си се спирал само за малко и никога не си ми бил временно лято. Лятно само си изтрил бреговете на предишното, за да може на есен да ме учиш как да посрещам други сезони.  

Заземени сме вече.
Достатъчно, за да превърнем ти и аз в ние,
а ние в малък космос.

            Краят на юли е и улиците парят.

        Слънцето нагрява до жарава и изпепелява опитите на природата да диша. Нагрява тревата, пропуква пръстта и в мараната си – прави първия опит да поиграе с времето.

        Преобръща го.

       Разпалва вятъра и го кани да жонглира с облаците. Пропува небосвода, внася някакъв смут и превръща кристалната му синева в горчилка.

            Синьото редува сивото.

            Капките пот  стават на дъжд.

            Плисва изведнъж.

           

            И ме окъпва в размисли:

            за рязката промяна и за различните срещи.

           

         Онези, които се случват внезапно. Вероятно и веднъж. Връхлитат изневиделица и надигат бури в гърдите. Бушуват до заличаване на опорите, до унищожаване на подслоните и не оставят и пролука желание да търсиш скривалище.

     Грабват те за ръката, извеждат те от комфортното и ти разтърсват раменете до освобождаване.

            На всички истории в минало свършено,

            на всички предишни запори.

           

            Тези срещи някакви.

            Не какви да е.

            Срещи с него.

            Онзи, спрелият се уж за малко ... по много да преобръща.

            Да връща –

            спомени, мечти, идеи, захвърлени в килера на тъмното.

            Тършуващият мрачните кътчета с една запалена кибритена клечка. Само толкова. И е достатъчно да озари занемарените пространства. От мислите до душата.

            От руините им да съзижда.

            От руините ми да вижда.

           

            Че лошото време е хубаво, защото е имало слънчево.

            Че само от двете, се ражда дъга.

Чаршафите са измачкани,

възглавниците са в безпорядък,

хавлиите са пръснати по пода.

Прозорецът е забравен отворен в стаята.

Вървя

и по паркета оставям мокри следи,

а пушилката от градските спирки

влиза и полепва след тях.

Чувам вятърът,

който има свободата,

сам да довее прахоляка –

на това коя съм.

Скитница съм

сред толкова парчета,

че мога да си създам дом от пъзели.

Вече не ми се рискува с прашинки - остатъци.

Затова

нека да е мръсно,

хаотично,

неприлично

за пред хора.

Нека да съм гола,

уязвима;

само да съм своя.

Търся си смут,

по много да ме заплита.

Да е хаос навсякъде –

сред стаята,

сред тялото,

сред мислите,

в сърцето ми.

В неподреденото да оцелявам.

Не пореден да ми е животът.

Да е без - по - рядък.

За да е шедьовър. 

Хвани ръката ми здраво.

И не пускай.

Напускай –

всичко излишно натрупано,

твърде странично.

Първично,

нарисувай пътеки по тялото ми,

с пръсти начертай бариери по

моята кожа.

Остави ме да се обзаложа.

С каква нежност

устните ти

ще преминат по тях.

Без страх;

резервирай ни близост.

Дръзко да се опознаем.

Дълготраен

е

печатът

на дланта ти

върху мен.

Преди да запали,

преди да запари.

Преди да ми остави

белег.

Дотогава.

Не пускай.

2009 година е.

Септември, краят на лятото.

Стоя с най-добрата си приятелка в любимата ни сладкарница след ден, прекаран в пазарене за книги и пием студени кафета към шест следобед. Тя седи на люлката, а аз съм на стола срещу нея и я слушам как се втурва да ми обяснява за тази нова поредица книги, за която ще правят сериал. Разказва ми синопсиса, а умът ми шава някъде в пространството, рисувайки думите ѝ за гарвани, двама братя, кръвожаден вампир, слабохарактерна главна героиня със студена красота, някаква вещица и много, много драма. Слънцето се спуска към залез, а тя толкова пламенно споделя сюжети, че ми е трудно да не се влюбя в любовта ѝ към главния герой. По това време тя е фенка на сериала „Изгубени” и обожава Буун, въпреки че той умира в самото начало на първи сезон. За нейно огромно щастие, актьорът е кастнат в главната роля на Деймън Салваторе (любимецът ѝ от поредицата) и по всичко личи, че думите ѝ са само началото на нещо съвсем ново, съвсем различно, съвсем наше.

Прибирам се, под ръка с новата си книга, и търся в google повече за сериала. Виждам българката, която ще играе главната роля, виждам и Иън Сомерхалдер и съм „еха, годините са му се отразили твърде позитивно”. Разбирам я защо вече го обича и започвам да чета, за да опозная повече и нейната любов.

Поредицата „Дневниците на вампира” ме заставя посред нощите, в неуморно четене, в страница сред страница, залутана в емоциите си и тинейджърското желание да търся магия, вълнение, привързаност отвъд училищната реалност. Дотолкова се влюбвам в поредицата, че когато ставам част от журналистическия клуб в гимназията само няколко месеца по-късно, тя е първата, която препоръчвам на съучениците си.

Ето я и статията, която написах тогава - преди осем години и абсолютно некоригирана.

Историята разказва за живота на американската тийнейджърка  Елена Гилбърт, която е типичното американско момиче – сдържана и самоуверена , момичето , което е мечтата на всяко едно момче , момичето , каквото всяко друго момиче иска да бъде.Макар многобройните й ухажори, никой никога не е успявал да предизвика интерес в нея , никой никога не е запалвал бурна страст в душата й. Но това е на път да се промени.

В малкото градче Фелс Чърч се появява мистериозният Стефан Салваторе – красив, възпитан и изискан , той прави всичко възможно да стои далеч от Елена ,упорито търси начин да не влиза в живота й. Колкото повече той се старае да я отблъсне, толкова по-голям става интересът на Елена към новото момче. С настъпателните си ходове и постепенното сближаване русокоската разбира, че Стефан пази забулена тайна от векове насам – той е обречен на вечен живот като вампир. Разцъфващата любов между двамата е помрачена от странните събития , които започват все по-често да се случват в града и от студенокръвният и арогантен новодошъл – Деймън Салваторе, по-големият брат на Стефан. В играта на добро и зло, Смит умело разкрива причината за враждата между двамата братя, огромният интерес на Деймън към Елена и „Пробуждане” завършва по драматичен начин, който ни кара с нетърпение да разгърнем страниците на следващата книга от поредицата.

 Какво се случва по нататък? Няма да издавам. Само знайте , че втората книга „Борбата” излиза на 09.11.2009 г. и е също толкова интересна. Ако пък искате да се запознаете час по-скоро с героите – вече има и екранизация на книгите , сериал , който носи същото заглавие. Той е дело на успешната американска телевизия CW, която отговаря за сериали като „Свръхестествено” и „Смолвил”.

Лично мнение: Определено това е една от  малкото фентъзи книги , които породи такъв огромен интерес от моя страна. Харесва ми факта ,че героите са много различни един от друг , всеки има своите принципи и се опитва да ги отстоява. Харесва ми това, че Елена е като ябълката на раздора, непрекъснати са споровете покрай нея и то не от другиго, а от братята. Що се отнася до тях самите , лично симпатизирам повече на Деймън. Стефан е прекалено сладникав и може би съм се уморила от еднообразието на подобни герои. Деймън е като глътка свеж въздух измежду всички комерсиализирани добри момчета, издигнати на пиедестал от поредната тийнейджърка. Самата му харизматичност е в това да бъде различен от другия. Съветвам ви – красотата на поредицата е огромна , затова четете. Мисля , че ако сте харесали „Здрач”,  ще останете доволни.

(...)

( :D )

Та, с течение на времето – разликите между сериала и книгите, станаха много повече, отколкото приликите някога са били. И въпреки това – и двете адаптации на замислената история ме трогнаха по толкова много начини. Исках да напиша този пост, защото сигурно за повечето „Дневниците на вампира” е просто поредния свършил сериал. Не за мен и изобщо.

Аз порастнах с него. От 16 до 24 години не съм пропускала нито една седмица, в която трепетно чакам нов епизод. Още помня онзи септември, когато двете със сестра ми лежахме и гледахме пилотния епизод. Още помня манията ни (нейната, моята, на най-добрата ми приятелка) по кожени якета, шалове и сини бижута в чест на лапис лазулис. Помня колко много оприличаваха сестра ми на Нина Добрев и как стана втора в конкурс за doppelganger. Помня как отивах на лагер, а по телефона най-добрата ми приятелка ми разправяше за епизода, който не можах да гледам на време, защото бях извън града. Помня колко много root-вахме за Delena всички и честно казано не мисля, че познавам някой, който да е бил за Stelena :D. Помня как взривихме апартамента от ярост покрай онази целувка на верандата на Елена между Деймън и Катрин. Помня какво дете бях тогава и съвсем реално – този сериал проследи най-съществените ми години от съзряването ми.

Пази спомените за връзките ми с момчетата – за онази, която започна с пиене на уиски на мекия под в един пълен апартамент към четири сутринта, за онази, която никога не беше; пази спомените за будните вечери с приятели, пази спомените за първите ми сривове и първата ми истинска любов. Събрал е толкова много асоциации, събрал е толкова живи моменти със саундтрака си, че се е превърнал в тотална част от мен. Затова и – предвид, че вече ме познавате – не е изненадващо да споделя, че когато казвам „довиждане на него”, казвам „довиждане” и на един период, който ме направи момичето днес.

Bittersweet e, честно казано. Ама май везната се накланя повече към тъжното, предвид сълзите, които изревахме снощи със сестра ми. Не искам да спойлвам сюжета на тези, които не са гледали, затова просто ще кажа, че финалният епизод си е въртележка от емоции. И отново – саундтракът. Мисля, че официално Дневниците е сериалът с най-добра музика.

Та, спрях се уж за малко, а то стана цял разказ :D Просто имах нужда да отдам почит на сериала, да си го запазя тук сред редовете и да си помня, колко много ми е дал. Поздравявам ви с ето тази песен и (ако изобщо някой е пропуснал) съветвам съвсем искрено да хвърлите едно око и на книгите, и на епизодите.

Била съм –

следа от червило по бузите,

нежно докосване по пръстите,

първа прегръдка по утрините.

Била съм –

няколко споделени тайни,

множество затворени рани,

нечия причина за порастване.

Била съм –

най-добра приятелка,

най-търсена довереница,

най-закрилян съмишленик.

Била съм –

редове прочетени книги,

дъждовни неделни следобеди,

незаспиване от среднощни епизоди,

усмихнати

крайбрежни

летни песни.

Била съм –

част от нашето заедно,

година от обещано завинаги,

Сега съм.

Едно благодаря, че те е имало.

Едно обичам те, че си начало.

Едно „искам да знаеш”, че е

трудно, когато те няма.

Сега това съм.

Едно съм.

То може и да ми помогне,

да се науча на другото,

което така и не можах да науча до теб.

От пределна заетост,

да съм толкова твоя.

да съм толкова наша.

Преди да стана своя,

преди да тръгна да се търся.

Преди да се уплаша.

Риби

Потопи се в очите ѝ,

на дълбоко сред ирисите,

докато загубиш представа

за хоризонта.

Водѝ се само по миглите ѝ.

Те събрали са спомени

от няколко свята –

феерични, чужди,

пък лични.

Плавай сред нея,

сред множество от животи –

разглеждай,

учи.

Че тя е начало на всяка история,

че всеки край твърде много ѝ тежи.

Бори се с вълните ѝ,

с мътилката от мълчание,

кажи ѝ да говори, да крещи.

Обещай –

и приказка, и познание,

дай ѝ смисъл –

да се довери.

Тя отдавна е чакала някой,

да пристигне с овехтяла карта,

стар компас.

Някой, да държи да я извика

силно на бис,

силно на глас.

Да я накара да се покаже на светло,

да бъде сред лазурна синева,

никога да не ѝ позволява

отново да бъде сама.

Да я погледне отблизо,

така сякаш няма против.

Той да бъде пустиня,

тя да бъде вода, смисъл, мотив.

После, да я убеди в обратното.

Че иска да се гмурне в необятното,

да изследва нежни чудеса,

а тя да разбере, че е време,

да посрещне шепа, солидна земя.

Водолей

Все още я няма тук. 

В това претъпкано заведение –

от задимени разговори,

задушевен флирт,

пияни илюзии.

Предпази се да знае за –

концентратът в думите,

катранът в гърдите.

Хищниците.

Жертвите.

Централният градски бар към един след полунощ.

Така и не ѝ се наложи да познава живота полулош.

Защото по същото време,

по различен часовник,

всяка вечер тя се връща

в храма, който е създала.

С двете си ръце само.

От четири стени,

вълшебни страни,

хартиени градове,

утопични светове.

Присяда удобно на дивана,

в компанията на едно одеало,

чаят на баба и топлата лапа

на стария котарак.

Намаля осветлението до приспивно жълто,

разтваря поредната книга,

а мастилото я поглъща.

И потапя.

В един живот – приключение.

Където тя е главната героиня,

влюбила се някак изведнъж –

по време на буря, по време на дъжд.

После става принцеса,

после пък воин,

сестра,

родител,

роб,

покровител.

Тя е хищник.

Тя е жертва.

Тя е момиче-мечтател.

Тя е момиче-читател.

Архитект е на множество от животи.

И няма нужда за само „сега”.

Защо ѝ е?

Реализмът винаги ѝ е бил

жанрът, най-бегло любим.

Козирог

Влиза в препълнена стая

и смело пристъпва напред.

Оставя перфектни следи –

от парфюм, увереност,

от авторитет.

Разсеяно прекосява пространството,

а пространството мечтае.

Да я гледа.

Да се пита –

кога контролът ще ѝ изневери,

кога слабостта ще ѝ проличи?

Но тази въпросителна

едно единствено не знае –

че тя отдавна е научила баланса

да превръща всичко в свое.

Слага маска.

Намества и повдига брадичка.

И покорява,

и приютява –

и знае как да принадлежи,

дори когато е чужда,

дори докато води борби.

Най-красива е тогава.

Когато твърде смело държи

да бъде луна,

да бъде звезди,

сред обедните,

летни

дъги. 

Стрелец

Страхът я гледа в очите,

а тя му се усмихва устремена,

кимва лаконично и

се спуска решена.

В неначертани авантюри,

за новото утро.

Непознатите,

пълни с изненадите,

държащи я

на върха на пръстите.

Тези пъстрите.

С хамелеон оцветените,

спонтанно любими,

съвпадащи с нея –

живи,

непоколебими.

Втурва се сред одисеи

и вдъхновяващи атласи,

да усети коя е,

да измери дързостта си.

Стреми се да получава по още,

да будува макар посреднощ да е,

за нея живот е, когато е приключение,

а тя е негово, диво творение.

Тя е неуморна, неподвластна,

тя държи да е ясно,

че не е създадена за опитомяване,

че най-омразната ѝ дума е –

оставане.

За такава жена, приготви се.

Да бягаш от нея, за да се връщаш

по няколко пъти на ден –

нейният пламък,

твърде жарък е,

без нея,

животът

е твърде студен.

Скорпион

Погледни я –

как е заседнала,

как оборва страстта в гърдите си,

как напразно долива водата към огъня си,

как отчаяно се опитва да се промени.

Всяка вечер се събужда към три.

И само луната познава ѝ мислите,

знае наизуст онези глухи лъжи,

които на разсъмване признава си,

за да утеши:

сърцето ѝ жадно.

За храброст, дързост, кураж,

а страхът от неизвестното –

възпира я,

да опознае себе си

сама.

От тъмното е създадена,

носи мрак и някаква тъга;

те са тези, които прекалено познават,

ранимите, уязвимите, слаби места.

Ум, който разбира твърде добре,

сърце, което обича, макар разбито на две,

душа, която до болка припознава,

че всичко ново идва, за да заминава.

Невъзможна е,

твърде сложна за обичане,

тя е хаос, тя е покой,

тя е буря-застой.

Опитва се истински.

Наистина.

Да гори,

да къса

на парчета,

всяка натрапчива мисъл,

която ѝ пречи да спи.

Ала винаги,

когато помисля си само,

че огънят заличава мрачните дни,

те възкръсват тихо и прямо:

от пепел възраждат се.

Трансформират се –

и са феникс.

Който каца до нея, близо до перваза,

сбогува се с поредната изгряла луна,

грозно грачи,

дразни да драска

с нокти

по онези места.

Които сега разпокъсват я –

между това

коя ѝ се иска да бъде,

и всъщност

коя е тя?

Везни

Непозната е.

Никога няма да ти разкаже напълно –

за галактиките, разположени навътре

в душата ѝ.

Редовно слага похлупак на емоциите,

от уплах, че ще изкипят сред непознатите.

Крие се в тъмното на мислите,

препуска им сред лабиринтите,

уж разплита им пътеките,

пък губи се.

Не се отказва, опитва се –

показва се на светло, сред смях,

сред приятели,
сред компания добра.

Преструва се колко всъщност не е сама.

Облича се с широката си усмивка,

смее се със съвсем искрен смях,

танцува до изтрезняване

и припознава се –

в отраженията,

на другите,

в различните.

Не ѝ се иска да разгърне себе си.

Не ѝ се иска да я видят.

Сияе само под прожекторите,

не и в пълна светлина.

Защо ѝ е,

едва ли някой би познал.

Че тя е скъпо вино,

с години отлежало,

което тайно се е разляло, 

в нащърбена, 

порцеланова

чаша. 

Дева

Ела по-близо,

опознай я.

Прекоси ѝ пределите,

прегледай детайлите,

които толкова дълго

се старае да скрие.  

Вгледай се отвъд привидното,

потърси искреността ѝ –

зад издигнатите бариери,

зад угрижената храброст.

По-близо.

Наблюдавай.

Колко нежно докосва всяко кокиче,

как отдадено всъщност обича,

как опитва да направи дама,

от неопитно,

невръстно,

момиче. 

Още по-близо.

Постой,

почакай.

Тя познава усърдието;

позволява да надникнеш отвътре.

Ще открехне вратата,

ще вземе палтото от раменете,

ще те почерпи с топли, домашни гофрети,

чаша чай и

усмивката си.

Приветливо ще те разходи из просторите си.

Ще те срещне с всяко свое кътче

ще ти разказва в минало време истории,

с поглед ще пита –  искаш ли бъдеще?

Размишлявай.

Вече трябва да знаеш,

че нищо случайно,

не е чак толкова чисто.

Преди да отговориш –

попитай.

„За кого се стараеш?”

Не мигвай.

Виж как мръщи вежди

в колебание;
как страхът я плаши
с отчаяние.

Прегърни тялото ѝ в ръцете си,

благодари ѝ, че не спира да се опитва.

Отвори ѝ очите, кажи ѝ -

че едва ли ще успее

да направи съвършенство.

Когато заплаче, кажи ѝ,

че докато тя гледа детайлите,

пропуска да види, 

че то отдавна е твърде заето

да носи нейното име.

Лъв

06:15.

Всяка утрин.

Слънцето въодушевено протяга лъчи

и търпеливо през прозореца ѝ наднича,

да види онази усмивка през сънливи очи.

Нейна е.

Тя

изправя се бавно,

прокарва пръсти през златисти коси,

проблясва нещо,

изгрява,

и денят се окъпва в нови мечти.

Тя

протяга напред деликатната длан,

а в шепата, слънцето поставя ѝ лято.

Заруменява ѝ бузите, целува без свян,

нарича я своя;
та тя е същото злато.

Затова е.

Тя е

слънчев досег, ярко сияние,

обещание 

за осмислен ден.

Недостижима е, ала 

блясъкът ѝ не заслепява.

Вперени погледи в нея,

дори когато се отдалечава.

Такава наслада –

да съзерцаваш

как сянка не остава

след силуета ѝ.

Само жарава. 

Рак

Пейзажът тихо прошепва нейното име,

плавно рисува силуета на тялото ѝ:

сред следи от стъпки по залез,

сред разходки по лунни светлини,

сред звуците на нежната музика

и бавен танц призори.

Отива ѝ -

всичко с малко привкус на романтика.

Историите за безпрекословна любов.

Историите за завинаги и след това.

Историите – приказки.

В които доброто побеждава тъгата,

в които доблестта осмиля борбата,

в които рицарят спасява красотата.

От сантименталност е създадена.

И по щипка от всяка емоция.

Тя любов се нарича.

Никога

друго

няма да може –

освен да те обича.

Близнаци

Казва:

„02:30 е време за недоспиване,

за отворена бутилка шампанско

с бълбукащи приказки и свидни,

най-лични, споделености”

После отваря аперитива,

скача върху леглото,

потъва в мекото на възглавниците

и те кани да я придружиш

в света на признанията.

Заговаря за красивото в живота,

философства за баланса, хармонията,

самотата.

Сипва допълнително в чашите,

избухва в звън и в смях,

придърпва чаршафа,

обръща се настрани,

поглежда те и те чака.

Да ѝ заговориш и ти –

за други епохи, за нови мечти.

Да я очароваш с перспективи,

да я накараш да се влюби –

в ума ти.

На разсъмване се усмихва,

защото е почти убедена,

в 05:30 – срамежливо уморена.

Ще се опиташ да премахнеш

прозявката ѝ с целувка,

а тя ще се засмее,

на отдръпване.

На разсъмване

е най-неподходящото

време за нея.

Сгушва се сред наученото,

в просъница ти благодари

за новото.

Притваря очите си,

докато

първото слънце целува ѝ бузите,

докато

празната бутилка се унася в търкаляне,

докато

ти с поглед милваш ѝ миглите.

На заспиване,

единствено се надяваш

утре,

преди изгрев,

да я убедиш,

че си заслужил.

Време

за първа целувка.

Телец

Върни я обратно към родното,

позволи ѝ да чертае пътеки на щастието

с босите си ходила –

бродеща, скитаща,

ала у дома.

Бягай след нея,

наваксвай.

Окичи косата ѝ с венец – червени макове

и с усмивка покани изгрева по бузите ѝ.

Нарисувай цялата си любов

по онази дълга линия на дланта ѝ.

Остави я пак да избяга.

Да се скита на воля,

да разнася след себе си ароматите –

на изкъпаната мащерка,

на изпръхнала пръст,

на земята след дъжд.

Гледай я как пие от капките,

докато танцува без музика.

Гледай я как обагря природата,

когато с пръст докосва нейно произведение.

Гледай и бягай след нея,

настигай.

Никога не си помисляй дори,

че ти ще бъдеш този,

който ще я опитоми.

Тя е приключение,

тя е утопия,

тя живее

и закриля

всичко малко в живота

с грандиозна лекота.

Когато я хванеш,

само помни:

Че не, няма ти да бъдеш нейното убежище.

Овен

Отсреща на бара застава,

поръчва си твърдо,

и пали цигара.

Забелязваш веднага,

как вече изпиват я с поглед,

как представят си

и добавят си

по тялото ѝ –

кубчета лед.

Опияняваща

е гледката.

Маслинката, която да се върти на върха на езика ѝ,

думите ѝ, захапали грубостта на наглия барман,

тялото – призив за риска ѝ,

характерът ѝ огън –

– темперамент.

Захлабваш си връзката,

представяш си я в апартамент,

как плавно ѝ се спуска роклята,

как нарочно ти казва да почакаш момент.

Отнасяш се.

Виковете те връщат.

Докато тя удря шамар на охраната,

чупи си чашата яростно,

псува по-смело от мъж,

показва неприличен жест

изведнъж.

Изкарват я от бара,

ти хвърляш парите по масата,

тръгваш след парфюма, след аромата,

залиташ от сладост,

падаш ѝ право в краката.

Токчетата ѝ тропат по тротоара,

прихва, когато види вида ти,

и всичко започва някак отначало,

когато

се влюбваш

в смехът ѝ.

Казва ти нещо остроумно,

хвърля сарказъм напосоки,

после ти подава дланта си,

за да паднеш

в очите ѝ - дълбоки.

Тя свежда поглед надолу,

усетила същия заряд,

ти вдигаш брадичката ѝ,

да потънеш в карамела ѝ пак.

Досегът ти.

Шепне ѝ.

Досегът ѝ.

Пари ти.

И знаеш –

че тази жена, не е жена за събличане,

тя е жена за бурно обичане.

Която пали пожари,

която лумти във искри,

която се преструва, че гасне,

само за да те възпламени.

Часовникът тиктака,

карамелът се разтапя

да те пита:

Решен ли си да тръгнеш с нея,

макар да знаеш,

че огънят боли?